Козница е сред най-разнообразните в биологично отношение райони. Релефът преминава от равни гори до огромни и непристъпни склонове и пропасти, с денивилация до 1500 м. Тук могат да се видят обширни вековни гори от бук – местността Пещища, бял бор – Рибарка, смърч – Велико, ела – Карада, където е и вековната ела с обиколка на гръдна височина 5,80 м . Непрестъпните терени и разнообразната растителност са предпоставка за големия брой копитен дивеч. Гордостта на района е големия брой мечки. Добър изглед към Козница има от Портица, Комаров камък и Бялата скала, където и досега личат основите на древни укрепления. Козница носи името си от дивите кози обитаващи я от край време. Всъщност Козница и Девинска река са най-старите находища на диви кози в Родопите. Останалите съвременни местообиталища - Кормисош, Мурсалица, Сюткя и унищоженото вече такова в Купена, са възникнали в периода 1960 - 1985 г. Но Козница е не само най-старото находище, то е и най-доброто място за дивите кози в Родопите. Никъде другаде в тази планина няма да видите като тукашните напълно непроходими склонове с денивилация над 1000 метра. При това с такава богата растителност каквато можете да срещнете само в резерват Червената стена. През декември месец (2006) проведох наблюдения на дивите кози в Козница. Целта ми беше да наблюдавам тяхното сватбуване, което беше в разгара си и да установя броят им. Регистрирах няколко козела, които имаха стадо от женски кози със себе си. В най--голямото стадо изброих 18 животни, които се придържаха в района на Плочата. Единственото което бих споделил относно броя им, е че той започва да се стабилизира. Но въпреки това, дивите кози от Козница си остават под заплахата на бракониерите, предимно селяни от Кричим, Осиково, Скобелево и Чурен.

Само на няколко километра от Козница се намира тракийското светилище Бялата скала. Това величествено място е било ценено от древните още преди повече от 5000 години. Самата скала дълга над 220 метра и широка до 20 метра е естествено укрепена с отвесни скални стени, високи над 50 метра. Тази особеност е основния фактор скалата да бъде използвана като естествена крепост, изискваща минимални изкуствени укрепления. По-голям интерес предизвиква самото светилище в най-горната част на Бялата скала. Освен богатите находки на тракийски и римски монети, тук се откриват много керамични съдове, предимно от бронзовата и желязна епоха. Нищо особено - биха казали някои от вас и щяха да са напълно прави. Да, но същите тези ритуални съдове са така заровени, че костите от храната си стоят цели-целинички в тях. Лично аз съм откривал няколко керамични чинии с отлично запазени в тях кости на птици и малки копитни животни. Тази година имах късмета да открия каменният път, водещ до светилището. Той е изсякан в скалата и е дооформен с плоски камъни. Широчината му е 105 см., а дължината му над 32 метра. Отличното състояние на пътя се дължи на това, че той е бил затрупан с пръст и камънии през всичките тези векове, в които светилището и крепоста не са функционирали. До самото светилище се намира друга живописна скала, на която има изсякани загадъчни дупки с правоъгълно сечение. Размерите им са: големина на отвора 150 на 145 сантиметра и разкрита до момента дълбочина около 160, като със сигурност ако бъдат зачистени от пръстта и камъните, дълбочината им ще нарасне значително. В една от дупките беше извадена каменна плоча с триъгълна форма и височина около 140 см и дебелина около 15см. В долния и край се намират два отвора, наподобяващи очи. Не бих се наел да давам предположения за какво са ползвани тези съоръжения, но богатите находки намерени тук, показват че Бялата скала е била важен център през дълъг период от време. Сред постоянните обитатели на Бялата скала са скорпионите, които могат да се видят под всеки камък. Дори и да не са отровни, те са доста агресивни и при всеки опит да бъдат пипани, застрашително разтварят щипки и се прицелват с жило. Дори и при най-малките новоизлюпени скорпиончета може да се наблюдава това безстрашие. Друга забележителност на това древно светилище е легендарното цвете Родопски силивряк (Хаберлеа Родопензис). То не блести с особена красота, но затова пък притежава необикновената способност анабиоза. Това означава, че може да възкръсне и да цъфти, дори ако е било изсушено и години е стояло в хербарий. Едва ли някъде другаде могат да се видят толкова силивряци на едно място – тук целите склонове са гъсто покрити с него.